Как да постигнем баланс между личния и професионалния си живот? Това е въпрос, на който повечето от нас се опитваме да открием отговор. Може би има някаква тайна, универсална рецепта или магически еликсир? Всъщност повечето отговори се крият в самите нас. Лутайки се в собствения си хаос, най-често се оказваме слепи и глухи за най-очевидните истини в собствения си живот. Балансът е най-крехкото цвете на тази земя. Посаждането и отглеждането му могат да отнемат месеци, години или цял един живот, но само за миг то може да залинее и увехне.
На първо място е важно да осъзнаем, че балансът е крайно непостоянна величина, към която ще се стремим до края на битието си тук на Земята. За мен постигането на хармонията има 3 аспекта и 3 нива, през които следва да преминем, за да достигнем до заветната цел.
Повечето автори на статии по темата разделят живота ни на 2 основни части – личен и професионален. Съответно се търси отговор на въпросa, как да постигнем равновесие между личния и професионалния живот. В търсене на отговора, смятам да направя малко по-дълбок разрез от плътта, през мозъка и така до онова, което учените спорят, съществува ли не, а именно нашата бедна и изтормозена от самите нас душа.
Все пак да направим кратко уточнение. Професионалният ни живот e времето, което прекарваме на работното си място. Харесва или не, средностатистическият работещ човек прекарва между 8 и 9 часа на това място, а като добавим от 1 до 3 часа време за пътуване се получава приблизително 12 от общо 24 часа за цялото денонощие. След като добавим и средно 8 часа време за сън, математиката показва, че имаме 4 часа, в които да вместим личния си живот в работната седмица. Доста депресиращо. Личният ни живот са тези 4 часа от понеделник до петък, уикендите и средно 20 дни отпуска годишно. Това време обикновено споделяме със семейството, близките и приятелите си.
Къде сме ние в цялата тази картина?
В битката между професионалния и личния си живот постепенно губим връзката със себе си. Времето не ни достига нито за едното, нито за другото, а времето само по себе си не спира. Напротив. То се движи с все по-голяма и по-голяма скорост, докато не изцеди и последната капка кръв от вените ни. Без вик и без стон, колелото на живота ни завърта в безпощадния си вихър. Единствено ние имаме силата да променим живота си, защото никой от нас не се е родил жертва на съдбата, освен ако сам не пожелае да си отреди подобна роля.
Тук ще споделя съветите, които се опитвам да следвам и налагам сам на себе си. Понякога успявам, а понякога не, но за успеха се изисква постоянство на ума, духа и тялото.
I. Овладейте ума
Осъзнаването на дисхармонията е първата стъпка към въдворяването на хармония. Това което започнах да осъзнавам с течение на времето е, че е невъзможно да създам баланс между личния и професионалния си живот, освен ако не открия баланса в себе си, който да въдворя в последствие в личния и най-накрая в професионалния си живот. Колкото и егоцентрично да прозвучи, човек трябва да започне от себе си и да постави себе си на първо място. Хората около нас идват и си отиват, уви това важи както за близките и приятелите, така и за колегите ни. Изключително важно е да контролираме егото и самосъзнанието си, за да не се превърнем в жертва на заобикалящата ни действителност. Една от любимите ми мисли на Петър Дънов гласи „Подреждайки около себе си, подреждаш вътре в себе си!“. Много често правя грешката да се опитвам да подредя хаоса на околните. Обикновено това е загубена битка, тъй като това е лечение на симптомите, а не на причината за болестта. Освен всичко си е и чужда болест, а не моя. За мен балансът в разума означава даване на превес на рационалното мислене. Винаги се старая да анализирам ситуацията, като огранича емоциите до допустимия минимум, но в никакъв случай не ги изключвам. Всички ние сме емоционални същества и ограничаването само до разум води до дисбаланс поради крайност в избора и преценката.
Дървото на тревогите
Преди време в момент на фрустрация, заради проблеми в работата, жена ми ми разказа следната история, която беше прочела някъде. Всяка вечер един мъж, прибирайки се от работа в своя дом спирал до едно дърво. На това дърво, той закачал всичките си тревоги и проблеми от деня. Мъжът вярвал, че не е нужно жена му и децата му да страдат заради неговите проблеми. Влизайки в къщата си, същия този угрижен мъж грейвал от радост при вида на семейството си. Усмихвал се и се наслаждавал на семейния уют. На сутринта, той минавал отново покрай своето дърво на тревогите, но там го чакали по-малко, отколкото оставял предходния ден. Освен всичко те вече не изглеждали толкова страшни и непреодолими.
Тайната е в концентрацията и в това да фокусираме ума си в момента, за да успеем да му се насладим. В противен случай настоящето ни ще премине във вечни тревоги за миналото и бъдещето. Кой би искал да живее така? …а защо тогава го правим.
II. Дайте мир на душата
Разумът ми винаги е бил подложен на безмилостните атаки на емоциите. Всъщност пеперудите в стомаха не са нищо друго освен най-естествения възможен страх. Страхът преминава в паника, пеперудите засядат в гърлото ни, пречейки да си поемем въздух. В гърлото ни изгарят на прах и като феникс се възраждат в лицето и бузите ни под формата на огнени петна на срам и неудобство. Целият този процес обикновено отнема не повече от 10-15 секунди.
Най-добрият начин да дадем мир на душата си е да я нахраним с радост и щастие. Звучи сложно, но всъщност не е. Като дете, начинът да давам мир на душата си беше да рисувам. Рисувах с часове. Ден и нощ. Мечтаех да стана известен художник и да нарисувам образа на най-красивата жена на света. Така и не успях да я нарисувам, но години по-късно я намерих в истинския живот. В тинейджърските години рисуването плавно се сля с писане за красивото, грозното, веселото и тъжното, уви най-вече последното. Всички крайности намираха своята утеха в думи, изрази, мисли, щрихи, цветове или просто черен молив на бял лист.
Точно в този момент, пишейки тези редове, също давам мир на душата си. Разбираемо или не, всеки акт на творческо себеизразяване се превръща в своеобразен път към себе си. Тайната е да открием онова, което ни прави щастливи, за да постигнем баланс в себе си, а от там в личния и в професионалния си живот.
III. Погрижете се за тялото си
Физическият ни свят в никакъв случай не е на последно място. В търсене на баланса, той следва да е равнопоставен на разума и духа. За да се чувствам добре, за мен винаги е било от голямо значение и да изглеждам добре. Бил съм дебел, бил съм слаб, в момента се старая просто да съм нормален. Ни повече, ни по-малко. Фокусът върху това да се храним добре, да се обличаме добре, да се глезим от време на време с приятни и лечебни процедури балансира не само тялото, но носи хармония както в ума, така и в душата. Разбира се, ако стремежът към перфектно тяло, чревоугодство или физически удоволствия надделее, то достигнатата крайност няма да ни позволи, дори да се замислим за каквато и да е форма на баланс между личен и професионален живот, тъй като тогава ще съществува едно голямо и себедостатъчно „Аз“. Онова аз, което пренебрегваме постоянно. Имал съм периоди в живота си, в които съм прекалявал, както с храната, така и с тренировките. И в двата случая не съм бил щастлив и уравновесен.
Ако спортът и разходките сред природата не помогнат, това означава, че трябва да прекарате един ден в мола, за да се зарадвате с нещо ново, което ще ви донесе най-голяма радост. Терапията при жена ми например не са обувките, а пижамите. Винаги може още една. Освен това винаги има цвят и щампа, които тя няма на пижамения рафт в гардероба си.
Битката с перфекционизма
На финал ще споделя най-големия си порок, а именно изконния ми стремеж към съвършенство. Може би за едни ще прозвучи странно, а за други по-малко странно, но желанието животът ми да е като на филмова лента е основната причина за липсата на баланс между личния и професионалния ми живот. Това винаги е била причината за вътрешен дисбаланс и усещане за постоянна неудовлетвореност. Причината да отлагам от няколко години насам воденето на свой блог е било собственото ми убеждение, че не съм достатъчно перфектен и компетентен, за да дам гласност на мислите, чувствата и идеите си. В началото на тази година настъпи рационален, емоционален и физически обрат в живота ми. Писането на тази статия също е част от тази промяна, тъй като съм приел факта, че дори в този момент написаното няма да е толкова съвършено, колкото бих искал. Може да откриете някоя правописна или пунктуационна грешка, но това е положението. Хора сме и не сме перфектни.
Има лек и надежда
Оръжието в битката с перфекционизма е убеждението, че сме дали най-доброто от себе си. Всъщност колкото и да дялкаме дървото, то никога няма да постигне абсолютно съвършена форма. По-скоро ще го изпилим до край и унищожим необратимо, отколкото да му вдъхнем живот. Перфекционизмът в професионалния ни живот, рано или късно ще ескалира в работохолизъм. Това ще започне бавно и сигурно да смачква личния ни живот, а някъде там в едната крайност постепенно ще забравим кои всъщност сме ние. Нашето съзнателно аз е една съвкупност от всичките ни социални роли, а колкото по-балансирани са те, толкова по-щастлив ще бъде животът ни. Винаги ще се килваме повече в едната или в другата плоскост. В това няма нищо лошо или грешно. Това което е наистина важно, е да не се застояваме в единия или другия край прекалено дълго, защото някой ден дъската ще се преобърне, а ние ще се окажем заровени някъде под нея.
Подкрепете блога с един
или